Не осъзнавах колко съм пораснала,
преди да се простя и с непростимото.
Когато съм се раждала повярвах,

Ако се върне нейният моряк -
кажете му, че тя го е обичала.
И плака в каменбряшка пещера,

Догарят свещите, а в стаята е светло.
Пердетата – високи като идоли.
Последната ми нощ изпя петелът,

След близост се усещат разстоянията,
които си видял през слепоочията.
Избягнах мисълта да бъдем заедно.

В онази сутрин мама изпищя.
Дотича баба, стъпквайки полите си.
А дядо- най-спокойният от тях,

Очите ти - съвсем- не са звезди.
А изгревът е точно като залез.
Любов не можеш с враг да поделиш.

на Гриша Трифонов
Задуха вятърът от Камен бряг
и зашлеви шамари на тревите.

ами понеже никой не чете поезия...и на човек му идва логичния въпрос: "Защо ли даваме толкова много от себе си, като няма кой да го ""вземе"....?"
я да взема да напиша и аз нещо по-интересно....:)
Искам да ви попитам като на игра:

Над табора е тъмно като клюка.
(Мирише на луна - узряла дюля.)
А вятърът зад хълма се потурчи-

Пореден шанс. Не чувам, че звъниш.
( препълних се от празната ти показност)
По стълбището палехме звезди.

Не ми пука за теб. ( И жена ти)
Аз съм само откраднат предтекст.
Сатанинският ангел- ласкателят.

Най-тъмно е преди да се разсъмне.
(И всеки ден отново паля слънцето.)
От радост коленете ми изтръпват.