Все съм усмихната напоследък. Светя*. Дали от времето, дали от нещо друго,
но ми е хубаво, че съм жива. Нищо не може да ме ядоса, нищо /вече/ не ме наранява. Ще си каже човек, че съм постигнала самото съвършенство....:))
Удобно ми е в кожа...

За последен път заплака мама.
Аз мълчах, преглъщайки сълзите й.
Като свършат всички разстояния

Вятърът завива към Обеля.
Прави се, че чака скрит на спирката.
Гробището спи. Не е неделя.

Метрото - заразено с тежка вечер.
На нощ мирише. Хладна и сатенена.
Вагоните са в гръб. И са далечни.

Любовта започва като празник.
(Пръска се шампанско - бели стихове)
Да обичаш- значи да намразиш,

Опитвах се от злото да я пазя...
Дойде и татуира на гърба ми
любов - достойна, колкото омразата й.

Отивай си, Любов. Лъжлива кучка!
Ще се изсмея ( с обич) във лицето ти.
Разкарай се! На другите се случвай.

Гондолите изящно се поклащат.
Гондолиерът - трети и излишен.
Реален като сън се спуска здрачът,

Мама беше кратка. (Много кратка.)
Не порасна. Бързо си отиде.
Нямах време да си търся вярата.