Не ми остана нищо. Всичко свършва,
дори когато слънцето изгрява.
Тогава ми изглеждат недовършени
дувара, къщите, небето, рая...

Петлите само тихо се прозяват,
а звуците са глухи като демони.
Над плевника звездите се стопяват,
без вятърът креслив да ги прогони.

А котките промъркват равнодушно,
невидимо обсебени от себе си.
По-крива ми изглежда даже крушата.
Врабчетата по клоните се бесят.

И селото... Отдавна се е свършило
като брашно през дълга бавна зима.
Внезапно като смърт стърчи плашило.
А теб те няма. Нищо, че те има.

Павлина ЙОСЕВА

харесах си много края му , Пинч, а и като цяло е хубаво :))))

здравей*

така става
със селата
и с хората,
накрая:)))

усмих*