Преструвах се на мека бяла шапка
забравена на плажа изоставен.
Очите ми са дълги като дакели,
а устните ми - изгреви нахални.

Гърдите ми са островърхи. Гларуси.
А тялото блестее песъчинково.
Подлъгвам бриза, че съм гола радост
и после му се плезя безпричинно.

На миналите пролети в копривата
почти недостижаема пристъпвах.
Защото са прозрачни самодивите.
Единствено за шапката излъгах.

Павлина ЙОСЕВА

Дори само сравненията които си използвала в това стихотворение, само в това, са достатъчни да те пратят директно в световната класика.

Невероятна си, Павлинка.

голям срам:))))))

прегръщ*