Колкото да те отричам, Боже,
толкова по-лесно те намирам
в истерично-смелата рапсодия,
на дъжда, искрящ като секира.
В тъмнина - петмезено сгъстена,
в светлина - златиста като църква.
В кротката жестокост на хиените,
живи от смъртта. Гладът отвътре.
В честната любов на лъжетвОрците.
В мъртвите очи на мойта майка.
В свободата да живея робски,
като песен в гърлото на гайда.
В жадното море, където сушата,
крие сол, очакване и грохот.

Чувам те, дори и да не слушам,
но не вярвам, Боже, да си Господ.

и аз не вярвам... или поне не винаги...

и аз така.
Но вярата е спасителна, понякога;)

поздрав!

Пригвоздила си половинките на света като светци. Как да сме цели в този толкова черно-бял свят.

Много ми хареса стихът: "свободата да живея робски".

благодаря ти, изворче!