В онази сутрин мама изпищя.
Дотича баба, стъпквайки полите си.
А дядо- най-спокойният от тях,
треперещо ме грабна. Като прилеп.

И детството, пораснало до смок
изви последна сянка по стените.
За пръв път виждах празното стъкло,
което зад пердето се прикриваше...

Започнаха да идват и съседи.
Приятели. Роднини. Непознати.
С такава чужда жалост ме оглеждаха,
че почнах да очаквам близостта им.

Приличаше на празник. На парад.
С две евтини цветя дойде и Господ.
И взе от пет годишна дъщеря
единствения татко. Вместо прошка.

от 17-ти се опитвам да напиша нещо като "коментар"... и не мога... невероятен, настръхващ, разтърсващ стих... ... ...

използвам случая да ти кажа, че от почти 2 месеца заспивам само след като съм почела от "Трудна за сънуване"... вечна си...

поздрав

:)

Наистина невероятен стих... Много, много истински...

Поздрави... Бъди такава!

дълбок поклон!

благодаря ви...
май месец е тежък за мен.


поздрав*

Истинско...болезнено истинско...

топла прегръдка от мен...

диди...
и аз ти благодаря*

поздрав!

Поли

ти имаш Трудна за сънуване?!:)

Сънуваш ли нощем?:))))))

усмих*

Днес за първи път попадам на този блог,на теб и това,което пишеш.Поздравявам те и истински ти се възхищавам.Дано повече хора се докоснат до творчеството ти не заради щастливата случайност (както стана при мен).Успех!

Поздрави:
Деси

Невероятно пишеш, поздравявам те!