"Все по рядко белязвам нещата със име.
                      Нека не е любов... нека е нещо по важно.
                      Днес ми е есенен...прекрачва с тъга към зимата...

Бавно село. Тихо и напуснато.
Бременни лозниците. От грозде.
И като пародия. Невкуснати.

Каквото искам – мога. И го правя.
(единствено с любов ги унижавам)
Жените са покорни като агнета.

Добрият го оставих у дома,
да чака Бог - със дяволско спокойствие.
По-силен от забравен скъп коняк.

Честит празник, момичета!!!*
Нека ни е празник
всеки ден...

“Тебе не искам да те издигам
 горе в - сърцето. За да не паднеш.”
                       Камелия Кондова

Все съм усмихната напоследък. Светя*. Дали от времето, дали от нещо друго,
но ми е хубаво, че съм жива. Нищо не може да ме ядоса, нищо /вече/ не ме наранява. Ще си каже човек, че съм постигнала самото съвършенство....:))
Удобно ми е в кожа...

За последен път заплака мама.
Аз мълчах, преглъщайки сълзите й.
Като свършат всички разстояния

Вятърът завива към Обеля.
Прави се, че чака скрит на спирката.
Гробището спи. Не е неделя.

Метрото - заразено с тежка вечер.
На нощ мирише. Хладна и сатенена.
Вагоните са в гръб. И са далечни.

Любовта започва като празник.
(Пръска се шампанско - бели стихове)
Да обичаш- значи да намразиш,

Опитвах се от злото да я пазя...
Дойде и татуира на гърба ми
любов - достойна, колкото омразата й.